Липса на Интернет и 40 стотинки отгоре

leonardo-dicaprio-wolf-wall-street

Запътвам се за капучино. Виждам, леко протъркани от времето, маси и столове.
Това е кварталното кафе, което с вида си не ми обещава вкусно капучино.
Влизам, поръчвам и питам защо няма Интернет.
Нямало, защото хората злоупотребявали с това. Цял ден пиели по едно кафе и стояли на лаптопа.
Имало 1 такъв случай. После разбирам още.
Собственикът не можел да си позволи престой за повече от 45 минути на човек, който консумира само едно кафе. Идвали хора, масите са пълни и той няма къде да ги сложи, защото онзи с лаптопа и едното кафе стои на единия стол цял ден…
Собственикът, който ме обслужва, ме попита дали предпочитам по-хладко кафето, за да мога да го пия веднага. Викам си: „Ехааа, колко любезни хора.“
След това ме пита, дали искам кафето за тук или за парка. Избирам второто. И той казва:
„Питам, защото цената да го пиете тук е друга“
Разбирам, че за да ползвам леко изхабената маса отвън, трябва да дам още 40 стотинки за въпросното капучино.

Първоначално исках да седна под чадъра. Стори ми се спокойно. Мислех да се отдам на 10 минути размисъл. Бях готова да пренебрегна факта, че няма удобни възглавнички. Вече не го исках. Всички знаем, че не става дума за „по-високата“ цена. Просто дебелата сянка под чадъра загуби смисъл. Определящата цена да се потопя в тази атмосфера ми се видя твърде евтина.

Извод.

Колко е трудно да мислиш само за пари. Те да са едничката ти цел. Благодарна съм, че не съм страдала от това до момента. Звучи ми като живо мъчение.
Сигурно е много трудно да мислиш как на всеки 45 минути трябва да дойде нов клиент и че този, който седи отвън, вече няма никаква стойност за твоя бизнес.

Какъв маркетинг, какви продажби, какво отношение…Сякаш тези понятия не съществуваха в рамките на тази сутрин, в рамките на това кафе, в рамките на това мислене.

Разговорът завършва с думите:
„В края на годината си тръгваме от тази държава. Не може да се живее в тези условия повече. Дай Боже, да не се върна никога.“

Взех си чашката и с лека тъга казах „довиждане“.
Излъгах. Не исках да се виждаме повече.
Сега отпивам от чашата. Капучиното е приемливо на вкус. Но не и начинът на мислене, с който се сблъсках.
Този човек ще си тръгне и предполагам, че ще му е трудно да бъде щастлив и успешен другаде.
Но се замислих, колко хора остават и продължават да мислят по този начин, да виждат клиентите си като сума пари. Независимо дали говорим за квартално кафе или за Facebook маркетинг.
Да създават нещо, което има за цел да задвижи машината, но да не оставя нищо след себе си.

Разбрах и нещо много хубаво. В света, в който искам да живея има Интернет, хубаво кафе и далеч по-висока стойност за престой.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s